До тебе бях. А ти не ме виждаше. Мразех, когато го правеше. Какво ли не ти говорих за да не го правиш. Не искаше да ме слушаш, сякаш ме нямаше. А бях до тебе, ръката ти държах. Сълзите се стичаха по страните ми... Колко ми беше трудно в тези моменти. Нараняваше сам себе си, но нараняваше толкова много и мен. Понякога посягаше да ме удариш. Винаги се спираше обаче. Някаква част от съзнанието ти, което потъваше, ме разпознаваше и те спираше. Държах главата ти, милвах косата ти, прегръщах те, а ти ме отблъскваше.
Обичах те. С онази детска обич, непорочна. Любов, тогава мислех силна и истинска. Любов реална и чиста. Любов, която ме изпълваше, но не ме удоволетворяваше. Носеше ми само страдания и сълзи. Моята първа любов. Колко ме молеше ти да те оставя, колко пъти си тръгвах разплакана... и колко пъти после се връщах, колко пъти те молех да не се разделяме, колко пъти се разделяхме... Колко сълзи и думи се изляха.
Това бе твоя начин на живот, а аз нямах място в него. Не те исках такъв и исках да те променя. Ех, не знаех тогава, че това е нещото, което всички жени искат, но малко успяват да постигнат. Исках да станеш по- добър, да не го правиш повече. Да ми показваш любовта си, да ти се отдам. Но ти винаги се спираше след целувките ни. Харесваше ме, а и ме обичаше. Поне така ми казваше.
Не бяхме едно цяло, никога нямаше да бъдем. Бяхме всеки за себе си. Аз бях далеч от твоите неща. Бях добро момиче, без пороци. А ти беше лошия пич. Пиеше, пушеше и се друсаше. Какво съм харесвала в теб днес не мога да си обясня, а тогава много ме привличаше. Но това се случва с добрите момичета, винаги се влюбват в неподходящия мъж. Всички казваха, че ще ми повлияеш зле. Но това не се случи- достатъчно умна бях за да знам, че твоя път не е правилния, че не е този, който искам да следвам. Че не е моя. За мен всички тези неща, които ти правеше не бяха “върха”, бяха просто глупости. Колкото и модерно бе да се друсаш, да слушаш Нирвана и Офспринг. Да си от ъндърграунд- а. Вярно, че повечето време го прекарвахме точно в ъндърграунд помещения- дискотеки, барове, мазета. Но някой така и не разбраха, че да си куул не означава да се друсаш. И на мен ми харесваше алтернатив музиката, но наркотиците не бяха сред моите фаворити. Дори и леките. Бяха за слаби хора, за хора, които не познаваха себе си. И все още мисля така. В това отношение зрелостта не ме промени.
А след нашата раздяла изпаднах в депресия. Не го знаех тогава, не познавах тези състояния, не можех да определя състоянието си адекватно. А и нямаше кой да ми обърне внимание. Ти не го заслужаваше обаче. А и не те интересуваше. Твоят живот си продължаваше по обичайния начин- пиене и наркотици. А в мен остана празнина. Празнина, която я имаше и когато бях с теб, но от притеснения по теб, от всички тези страдания и тревоги, не забелязвах. Не знаех, че я има. Тази празнина бе липса. Липса на любов. Любов, която не е само думи, а и действия. Любов, която те кара да мечтаеш. Да летиш. Която те прави по- добър и те извисява.
И все пак съм благодарна на живота, че съм имала и онези моменти с теб. Моментите, които ще помня винаги. Моментите, които ми показаха каква не трябва да бъде любовта. И колко е грешно всичко това.
До тебе бях. А ти не ме виждаше. Мразех, когато го правеше. Какво ли не ти говорих за да не го правиш. Не искаше да ме слушаш, сякаш ме нямаше. А бях до тебе, ръката ти държах. Сълзите се стичаха по страните ми... Колко ми беше трудно в тези моменти. Нараняваше сам себе си, но нараняваше толкова много и мен. Понякога посягаше да ме удариш. Винаги се спираше обаче. Някаква част от съзнанието ти, което потъваше, ме разпознаваше и те спираше. Държах главата ти, милвах косата ти, прегръщах те, а ти ме отблъскваше.
Обичах те. С онази детска обич, непорочна. Любов, тогава мислех силна и истинска. Любов реална и чиста. Любов, която ме изпълваше, но не ме удоволетворяваше. Носеше ми само страдания и сълзи. Моята първа любов. Колко ме молеше ти да те оставя, колко пъти си тръгвах разплакана... и колко пъти после се връщах, колко пъти те молех да не се разделяме, колко пъти се разделяхме... Колко сълзи и думи се изляха.
Това бе твоя начин на живот, а аз нямах място в него. Не те исках такъв и исках да те променя. Ех, не знаех тогава, че това е нещото, което всички жени искат, но малко успяват да постигнат. Исках да станеш по- добър, да не го правиш повече. Да ми показваш любовта си, да ти се отдам. Но ти винаги се спираше след целувките ни. Харесваше ме, а и ме обичаше. Поне така ми казваше.
Не бяхме едно цяло, никога нямаше да бъдем. Бяхме всеки за себе си. Аз бях далеч от твоите неща. Бях добро момиче, без пороци. А ти беше лошия пич. Пиеше, пушеше и се друсаше. Какво съм харесвала в теб днес не мога да си обясня, а тогава много ме привличаше. Но това се случва с добрите момичета, винаги се влюбват в неподходящия мъж. Всички казваха, че ще ми повлияеш зле. Но това не се случи- достатъчно умна бях за да знам, че твоя път не е правилния, че не е този, който искам да следвам. Че не е моя. За мен всички тези неща, които ти правеше не бяха “върха”, бяха просто глупости. Колкото и модерно бе да се друсаш, да слушаш Нирвана и Офспринг. Да си от ъндърграунд- а. Вярно, че повечето време го прекарвахме точно в ъндърграунд помещения- дискотеки, барове, мазета. Но някой така и не разбраха, че да си куул не означава да се друсаш. И на мен ми харесваше алтернатив музиката, но наркотиците не бяха сред моите фаворити. Дори и леките. Бяха за слаби хора, за хора, които не познаваха себе си. И все още мисля така. В това отношение зрелостта не ме промени.
А след нашата раздяла изпаднах в депресия. Не го знаех тогава, не познавах тези състояния, не можех да определя състоянието си адекватно. А и нямаше кой да ми обърне внимание. Ти не го заслужаваше обаче. А и не те интересуваше. Твоят живот си продължаваше по обичайния начин- пиене и наркотици. А в мен остана празнина. Празнина, която я имаше и когато бях с теб, но от притеснения по теб, от всички тези страдания и тревоги, не забелязвах. Не знаех, че я има. Тази празнина бе липса. Липса на любов. Любов, която не е само думи, а и действия. Любов, която те кара да мечтаеш. Да летиш. Която те прави по- добър и те извисява.
И все пак съм благодарна на живота, че съм имала и онези моменти с теб. Моментите, които ще помня винаги. Моментите, които ми показаха каква не трябва да бъде любовта. И колко е грешно всичко това.
Всички се разделяме.
Общо правило е, че първата любов не оцелява. Все още не съм намерила отговора за себе си защо. Може би ти тепърва ще го откриеш.
02.01.2007 23:35
30.09.2007 00:20