Не трябваше да бъде тук сега. Мамка му. Нямаше измъкване. Не бе си идвала от толкова много време, какво говори, години, и трябваше да бъде точно тук. Ръмеше ситно, те стояха скупчени около гроба и слушаха умълчани и замислени попа, който оплакваше покойника. Майката хлипаше и плача й беше толкова тъжен, толкова тъжен. Мразеше погребенията, а сега й се налагаше да присъства на това. Майката бе приятелка на майка й, какво шибано съвпадение. Беше навела глава, отдадена на мислите си. Спомена нахлу в главата й. Опита се да го прогони, но бе по силно от нея. Върна се назад във времето.
Спомни си болката. Спомни си тревата, птичките, които пееха в дърветата. Спомни си тялото му над нейното, болката, устата й, запушена от ръката му да не би да извика. Заплахите, изречени със съскане в ухото... Боже господи, беше само на 9 години... Заплака. Сълзите се стичаха по бузите й и капеха в тревата. Не можеха да знаят защо плаче. Не можеха, никой и не предполагаше, че това се е случило. Тя никога на никого не каза. Избяга, когато порастна, за да не го вижда. Толкова бе лесно. Затвори се в себе си и затова толкова рядко се връщаше у дома, а когато се завърнеше никога не излизаше. Страха да го срещне бе голям. Но не я беше страх, че може да й направи нещо, точно обратното.
А сега съдбата го бе застигнала. Беше си получил заслуженото. Тя беше възмездена. Беше загинал в катастрофа. Блъснал се в дърво, колата после експоладирала, нищо не останало от него. Беше отрепка, всички знаеха, че пие и кара, а как само пушеше цигара след цигара. Казват това го убило, да, пороците наистина убиват. Вижте Тони. Злополука. Никой не предполагаше, че е имало друг човек в колата. Случаят бе мигновенно приключен, всичко бе пределно ясно. Полицаите казаха, че нищо не е можело да се направи, случило се е за секунди и да е бил в съзнание, което е малко вероятно, не е можел да избяга. Смъртта го бе намерила. С малка помощ.
Никой не знаеше, че е пристигнала снощи. Никой не я видя. Бе късно. Бе помолила един приятел да я докара. Остави я в началото на града. Щеше да се прибере сама. Не се страхуваше от нищо, а и обичаше да размишлява в тъмното. Чу колата зад себе си, видя светлините, усети рязко спиращата кола. Обърна се.
-
Да те откарам, сладурано?- Очите му се впиваха в тялото й.
Тя изтръпна. Не очакваше да го види. Толкова години бе избягвала срещите с него. А сега да го срещне така. Може би я беше познал.
-
Хайде, сладурано, не се дърпай. Нищо няма да ти сторя. Ще поговорим малко, ще те
откарам, а ако желаеш може и да излезем на кафе утре. Само ми кажи къде живееш и ще дойда да те взема.
Не беше я познал. Можеше да си отдъхне. А той не се бе променил. След толкова години да го срещне по този начин. Мамка му и живот. Мамка й и въртележка.
Качи се. Той запали колата и тръгна. В колата не се дишаше от алкохолни изпарения. Беше пиян. Говореше разни работи, а тя не го чуваше. Отговаряше механично, лъжите й идваха отвътре. Каза му, че живее в последните къщи, почти извън града. Той излезе извън града. Но не спря, продължи. Говореше, че щели малко да се разходят. Тя не усещаше нищо, не я беше страх. Умът й беше хладен и остър. Мислеше трескаво. Каза му, че иска да ускори скоростта. Той каза: “О, харесваш високите скорости, сега ще ти покажа на какво съм способен”- и издиша дима от цигарата си. Ускори скоростта почти до предела на километража. Не се виждаше нищо, картината отстрани се сменяше скоростно. В един момент тя извъртя силно волана към себе си. Той така и не разбра какво става, рефлексите му бяха забавени, стана за миг. Блъснаха се адски. От удара той удари главата си в стъклото. Добре че тя имаше колан, винаги го слагаше, смяташе, че в случай на злополука ще я предпази. Ето сега имаше възможност да се убеди дали е точно така. Той не се помръдна повече, лежежше с глава забита в стъклото и волан набучен в стомаха. Тя усети мириса на бензин. Намери цигара му, изтървана на пода. Взе я и излезе от колата. Отдалечи се. За миг се спря и погледа колата и него, така тъжно бе всичко. После хвърли цигарата в дима, който се виеше. Побягна, а после се хвърли по очи на земята. Надяваше се да експоладира, молеше се. И само след миг чу взрива. Зарови глава в тревата и заплака...
Усети стискане на рамото. Беше майка й. Попита я какво има. Тя отвърна: “Нищо, бях се замислила”.
-
Отговори тогава на леля си Танче. - каза майка й.
-
Би ли повторила, че не чух въпроса?- обърна се тя към жената и изтри сълзите си.
-
Да, попитах те познавахте ли се с Тони- попита я майка му.
-
Да, беше страхотен човек- каза тя.
За мъртвите или добро или нищо...
