Прочетен: 2240 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 16.03.2007 00:14
Тишината я обгръщаше. Около нея само мрак и тишина. Не чуваше никакви шумове, само равномерното си дишане и биещото си сърце.
Самотата я бе прегърнала. Чувстваше се толкова уютно и топло, толкова защитена и толкова спокойна. Тишината беше и в душата й.
Очите й не виждаха нищо. Мракът беше абсолютен. Мракът беше нищо и тя беше нищо. Мракът се просмукваше в нея и тя се разтваряше в него. Обгръщаше я като пелена, беше навсякъде. Бяха едно цяло. Най- сетне. Това изобщо не я притесняваше, харесваше й.
Мислите препускаха като бели коне с бързината на вятъра, развели гривите си, тя тичаше с тях, играеше си с тях, гонеше ги. Всичко това се завърташе във вихър в главата й, а отвън беше абсолютното спокойствие.
Бе допуснала една- единствена грешка. И тази грешка беше ТОЙ. Най- красивата и сладка грешка. Ако трябваше да се случи сега, пак би я повторила. Още, когато го срещна знаеше, че ще я нарани. Знаеше, че хората само това правят. Знаеше, но не се въоръжи. Не се опита даже да се предпази. И когато това се случи изпита абсолютната болка. Болката, отвъд която няма нищо. Болката, която те разрушава. Болката, която те изгаря. Сега тя бе нищо. Тя бе прах и пепел. Имаше я, но в същото време я нямаше. Сама се разруши, защото го допусна. Знаеше го от самото начало. Думите отекваха в главата й. Раздяла, край, обичах те.
Колко странно е всичко- мислеше тя. Не хората нараняват, нараняват думите. Прочетени, изречени... от тях ни боли. И от мислите... от мислите кой и защо ги е написал, изрекъл. Думите, облечени в съдържание успяват да ни наранят, обидят, огорчат, наскърбят. А също така могат да постигнат и обратния ефект- да ни развеселят, успокоят, усмихнат. Магията е в думите.
Зарече се, че ще изучи тази магия. Ще я изучи до съвършенство, ще стане перфектна. Че никога повече няма да допусне да я наранят. Опознай врага си, за да го обикнеш. С разликата, че не искаше да го обиква. И точно това мислеше да направи. Страстта към тази магия започваше да я завладява. Тя щеше да се настани в нея, да я ръководи и напътства в живота. Но това после. Имаше време, можеше да почака.
А сега... сега щеше да се остави на течението. Щеше да поплува в мъртвото море. Знаеше, че няма да се удави. Тялото й бе леко. Бе леко, защото беше изпразнено от всички сърдечни тежести, които са най- тежкото нещо на света. Бе лека, защото тя бе нищото, абсолютното нищо. Време бе да се опита да го направи.
Щеше да плува в мъртвата вода. Искаше да измие всичката мръсотия от хорската лошотия и да заличи всички удари, които й бяха нанесли. Да се затворят всички кървящи рани. Искаше да плува, докато се умори и да не остане никаква сила в крехкото й тяло. Да плува до припадък. А после водата да я изхвърли на мъртвата земя. Където ще са само мъртвите души. Тя и всички останали. А там с тях ще е абсолютното спокойствие и пълната безметежност.
Бавно се изправи и тръгна. След нея оставаха капки кръв...
03.03.2007 12:05
прегръщам те, мила..