Събуждайки се тази сутрин установих, че съм мъртва.

Толкова е странно всичко. Странно е, че успявам да вдигна ръката си и да отместя завивката. Странно е, че дишам. Усещам как дробовете ми се изпълват с въздух и как същият този въздух ги напуска след няколко секунди.

И въпреки всичко съм мъртва. Ставам от леглото и отивам в банята. Заставам пред огледалото и бавно вдигам очи. Поглеждам се... виждам моето красиво лице. Малък правилен нос, високи скули, плътни червени полу-открехнати устни. И очите. Кафеви очи с чудесна форма, макар и малко по- малки от нормалното. Но това, което е по- важно в случая, това, което издава факта, че съм мъртва е липсващия блясък. Онази искрица в очите, която ги кара да блестят. Блясъкът, който беше там до снощи, а днес го няма. Единствено аз мога да го установя или някой много близък човек, който първо- ме познава толкова добре, второ често ме гледа в очите, и трето- за който съм много важна. Тези хора са все по- малко и ги срещам все по- рядко. Няма опасност някой да заподозре промяната в мен. А и who cares?

Усмихвам се. Устните се разтягат в усмивка, показват се добре подредените ми зъби, но очите ми остават студени. Пламъчетата в очите, които толкова много ми харесваха, ги няма. Опитвам се да изиграя ядосване. Устните се движат, лицето изразява яд, но очите са все студени и неподвижни. Така е по- добре, мисля си.

Сърцето ми е спряло да бие. Не го усещам. Усещам студ. Побиват ме тръпки. Всичко е прах... и в прах ще се превърнем...

Всичко се случи снощи. Думи, които не трябваше да бъдат изричани. Жестове, които не трябваше да бъдат направени. Мисли, които не трябваше да съществуват. Врати, които не трябваше да бъдат затваряни. Самотни стъпки в нощта. И после отчаянието, сълзите, болката и самотата. Те бяха до мен през цялата нощ. Моите единствени приятели в онзи момент. Моите утешители. Сключих сделка с тях... Сделката, която може би не трябваше да правя в такъв умопомрачителен момент. И въпреки всичко съм доволна, поне за момента. Надявам се и занапред да бъда.

Любовта се разби на пух и прах, но и не я искам повече. За какво ми е? За да страдам отново? За да ме нараняват хора, които не си струват? Или по- добре да кажа, за да страдам заради хора, които не го заслужават? По- добре така. Никой не може да ме нарани, никой не може да ми стори зло. Не ми пука и не ме интересува. Аз съм това, което съм. Или по- точно, аз съм това, което останах. И без онзи пламък ще се справя. И със сърце, което не бие, ще успея да продължа. Ще продължавам да обичам себе си и да помня, че никой не е по- важен от мен. Никой никога няма да бъде. Ще се опитам да не го допусна, а и вече мъртвото ми сърце ще ми помогне. Няма да е тежка битка, но то ще ми липсва.

Или може би не трябваше да им го давам? Не трябваше да изоставям най- скъпото си. Направих го, защото не исках то да страда, страдало е достатъчно. Не исках да го боли, болката не го караше да израства, бедното, кървеше след всеки удар. Исках да го спася. Надявам се да успях, където и да е то. Поне е заедно с искриците в очите ми. Моите приятели казаха, че ще им е добре, че ще ги пазят да не им се случи нещо лошо. И съм сигурна, че ще си удържат на обещанието. Какво като съм мъртва? Какво като вече смехът ми няма да е същият? Нека те да са добре. Където и да са...

Сърце мое, извинявай, и ти блясък в очите ми. Простете ми ... и се пазете... ОБИЧАМ ВИ... и заради това ви продадох (предадох)...

искам да те прегърна сега.. и да ти кажа, че всичко ще бъде наред.. само вярвай и не се отчайвай.. има на света някой, който те очаква..

Прегръщам те, тес!

Плача в момента.Споко тес,всичко ще се оправи само не сваляй ръце и продължавай все напред !

нали знаеш - след всяко лошо следва добро!
иде ред на доброто! :P

:):):):)....късмет :):):):)