Приятелю, къде си? Така ми липсваш... Между нас останаха толкова много неизказани неща. Толкова много имам да споделя. Защо трябваше да се получава така, защо трябваше да ми го признаваш. Защо? А аз защо приех. Толкова време отстоявах позиции. Толкова време бяхме най- добри приятели. Стигаше ми да те гледам в дълбоките сини очи. Стигаше ми, че беше до мен, че винаги се отзоваваше, когато имах нужда. Ти беше рамото, на което си поплаквах след тежки периоди, ти беше човека, от когото имах нужда. Ти беше моят най- добър приятел. Ти беше...
Но ти развали всичко. И сега сме само познати. Сега... даже и това не сме... та аз не съм те виждала от толкова много време... От години не сме се виждали. Отначало само случайни срещи из града. Няколко разменени думи, няколко изгарящи погледи... Могат ли думите: “Извинявай” и “Вината беше моя” да поправят това, което ти разруши? Тези думи не означават нищо за мен вече. Може ли съжалението да оправи ситуацията, може ли молбата да започнем всичко отначало да оправи нещата като с магическа пръчица? Може ли да се изстрие вина, да се забравят спомени, постъпки? Имах ти такова огромно доверие, толкова те обичах... А разрушихме, най- красивото, което имахме- нашето приятелство.
Открихме се преди много години. Ти беше мой клиент. От момента, в който се запознахме ти винаги си бил до мен. В животите ни преминаваха хора. Някой се задържаха малко, други за по- дълго. Споделяхме си всичко с теб. Знаех за това от самото начало. И ти знаеше отговора ми. А той беше: ”Не”. Знаех, че вътре в себе си не го приемаш, но знаех, че ще си до мен, просто защото не можеше без мен... Ние винаги сме били приятели. Даже, когато аз изчезнах от живота ти за месеци.
Помниш ли, как случайно се видяхме на улицата, ти беше толкова изненадан, толкова щастлив, когато ме видя. После отидохме да пием по кафе и аз ти разказах за всичко, което се беше случило през тези месеци в моя живот. Накара ме да обещая, че никога повече няма да изчезвам така. После бяхме неразделни. Месеци наред. Ти беше винаги до мен, винаги. Изелзе на квартира само и само за да бъдеш до мен. А аз, глупачката, мислех, че го правиш заради приятелството ни. Толкова наивна бях, толкова ти вярвах.
Каза ми го една вечер, след като бях потънала в сълзи, защото се бях разделила с Него.
Каза ми, че ме обичаш. Каза ми, че би дал всичко за да си с мен. Започнах да си припомням за всички, които ми бяха казвали, че си хлътнал по мен. И на които аз не вярвах. Та аз ти бях казала още от самото начало, че не може да има нищо между нас, че те чувствам само приятел.
Молеше ме, молеше ме да повярвам в нас. И аз повярвах. Та нали ти знаеше всичко за мен. Какво харесвам, какво мразя, какво обичам даже и в секса... И аз знаех всичко за теб. Защо да не можеше да бъде реалност, защо да не можеше да функционира?
Не знаех какво да си мисля. Невъзможно бе и въпреки всичко се оставих да ме убедиш. Повярвах в света, който ми рисуваше. Повярвах, че може да има любов между нас. Имаше страхотно приятелство, защо да не можеше да има нещо повече. Та ние се разбирахме чудесно. Отчаяна бях, и тъжна.
Краят е ясен. Разделихме се след два месеца заедност. Имайки ме, ти спря да ми обръщаш внимание. Приемаше ме за даденост.
След време ми каза, че осъзнаваш грешката си, че искаш да я поправиш. Бе късно... Толкова късно...
Нещата, които толкова силно искаме, след като ги постигнем не можем да ги оценим. Започваме да търсим нови и нови предизвикателства. А понякога трябва толкова малко за да сме щастливи.
