Страх ме е. Страх ме е от децата. От моите. От моите неродени деца.
Не ги искам. Не искам да имам деца. През целия си живот досега не съм искала да имам. Когато тази мисъл идваше понякога, винаги я отпъждах. Не я желаех, както не ги желая и тях. Не ги обичам. Не ги понясям. Казват, че децата са най- красивото нещо на този свят. Може и да е вярно, но аз не искам да разбирам дали е така. Красиви са само докато са малки, после порстват и стават възрастни, също като нас. Но не заради това не ги желая. Не ги желая, защото ме е страх от отглеждането им. Как да гледаш дете, когато себе си едвам гледаш и издържаш? Защо да го създаваш, за да страда ли? И не е ли по- добре да абортираш, отколкото да родиш, а да не можеш да го гледаш? Да го обречеш на страдание и мъки?
Страх ме е... и не толкова от грижите, които трябва да се полагат за тях. Страх ме е от това, което може да им се случи. Страх ме е, че външния свят ще ги нарани... страх ме е, че ще страдат... страх ме е, че ще ги боли... страх ме е, че ще се възползват от тях и, че ще ги нараняват... страх ме е, че могат да хванат какви ли не болести... страх ме е...
И затова няма да ги създавам... поне засега...
08.01.2007 15:36
А и не е само финансовата страна. Аз от време на време се питам как е съумяла моята майка да ме отгледа така че да стана това, което съм? И изобщо, какво правиш за да стане едно дете самостоятелно, мислещо, вярващо в себе си, да няма предрадсъдъци, да е чувствително, да има по-малко страхове и повече мечти? Не знам... струва ми се по-сложно и от атомна физика. Но знам, че когато дойде моментът ще се оправя с всичко:)))Вярвай повече в себе си:)