Тъжно ти беше. И самотно. Бе плакала много. Вече нямаше сълзи. Взираше се в стената и мислеше, че нямаш никой на света, който да те обича. По- самотна никога не се бе чувствала. Никой от близките ти не те разбираше... И тази празнина не е от сега, тя винаги е била там, винаги я е имало. А и това сега, за капак, като че ли не ти стигаше неразбирателството с тях и караниците всеки ден. Отдавна мислеше да се самоубиеш. Мисълта за това се прокрадваше в теб като крадец в тъмното. Отвори вратата към сърцето ти, после се огледа бавно на всички страни. Тихо бе навсякъде, и пусто. Мисълта влезе и затвори вратата след себе си. Зае се да тършува навсякъде, прерови всяко кътче от душата ти, за да може да се настани спокойно и да обсеби цялото твое съзнание. Лягаше и ставаше с тази мисъл. Не мислеше, че може би си изпаднала в депресия, че може би раздялата с него ти е повлияла по някакъв начин. Мислеше, че това е, което трябва да направиш. Да освободиш всички от присъствието си. Имаше приготвени хапчета, приспивателни, даже и не знаеше как се казват. Едни такива големи, кръгли, розови. След време разбра. Казваха се Лексотан. Но в този момент не го знаеше. Не те интересуваше.
Изпи ги. Всичките. Всяко едно с вода. Не можеше да гълташ хапчета с шепите, никога не си могла. А сега накъде? Влезе в спалнята. Започна трескаво да мислиш. Знаеше, че ще се върнат скоро и ако те намереха нямаше да има смисъл от това, което направи. Излезе бавно, чувстваше се спокойна и мислеше трезво. Ефекта на хапчетата още не бе започнал. Мислеше да се скриеш някъде, после се отказа. Щеше да мине много време преди да те открият, и вашите щяха да се тревожат повече. А така ако те намереха вече мъртва... по- добре. Слезе бавно по стълбите. Излезе на улицата. Тръгна. Повървя по улиците. Докато не срещна онази твоя приятелка. И от там се обърка всичко. Тя те поведе. Заведе те да пиеш вода. Заведе те при другите твои приятелки, които бяха в онова кафе. А после... ти помнеше, че си излязла от заведението и си паднала, но това не беше така. Паднала си вътре. Започнала си да се пениш. Завели те в Бърза помощ. Давали ти въглен, имало много хора. И той, отстрани сам, тъжен. А после обграден от приятели, мислейки, че той е причината да посегнеш на живота си. Но не беше. Причината бе САМОТАТА!
Спасиха те. За нещастие. После ти се наложи да слушаш тиради, тълкувания, психолози. Всичко бе грешно. Ти никога не ги допусна до себе си. Бруталността на думите на едната жена (май беше психиатър), още боляха. Отекваха в съзнанието ти. “Като си искала да се тровиш, защо не си изпила 100 хапчета, ами само 28?” Нима хапчетата растат по дърветата? Нима ги дават без рецепта? Бяха убедени, че си искала да сплашиш семейството си. А не беше така. Искаше да умреш. Да не виждаш никого, да ги оставиш спокойно да си живеят живота. Знаеше, че е бягство, че не е никаква сила. Това беше твоя зов за помощ, на който никой не отвърна. Дълго време мислите се връщаха. Самотата беше с теб още дълго време. Да повториш... Да повториш... Да повториш... Ти никога не го направи.
Тук мога да сложа всичките клишета, за които се сетите- че животът е хубав, че самоубийството е бягство, че самоубийците са хора, чиито души не намират покой... и така нататък. Не го направи, защото се остави на течението. Въпереки, че все още смяташ, че животът няма смисъл... И да, сега някой ще кажат, че животът е такъв, какъвто си го направиш. И може би ще бъдат прави...
Ирландски братя правят опит да подобрят ...
Нов коментар във видеоблога: опит за раз...
15.12.2006 08:41
15.12.2006 22:15
16.12.2006 02:45
самоубиващият се не отнема само своя живот ами и част от този на близките или на приятелите. Дори и напусналият да не се е разбирал прекрасно с всички, то с постъпката си ще унищожи една част от самите тях. Не ме разбирай погрешно, това не е някакъв морално-етичен трактат, просто самоубийството е един вид масово покушение над много хора. Отнелият живота си си отива, другите остават с тяхната мъка, съмнения, упреци. Тъй че, в думата "самоубийството" представката "само" е силно, ама много силно заблуждаваща, особено ако преброим броя на потенциалните жертви.
За смисълът от живота, ами по моему животът поначало няма смисъл. Може би сме небходими за еволюцята и биологията, но оттам нататък?
Но пък от чисто човешка гледна точка, ние сме част от смисъла на живота на нашите родители, приятели, те пък са част от смисъла на нашия живот. Останалата част от смисъла трябва да си я намерим сами. Пожелавам ти успех в тази задача, аз лично придължавам с търсенето ама съм инат и не се отказвам :-)
28.01.2007 12:55
07.03.2007 00:10
23.04.2007 01:06
Ilen
29.05.2007 16:23
20.08.2007 19:31
4ovek koito si misli 4e e silen zaradi tova 4e moje da se samoubie e super zle. nqma kakvo da prai i si misli 4e e edinstveniq na toq svqt i nikoi ne mu obra6ta vnimanie. i na men dnite sa mi kato godini i az prekarvam pove4eto vreme sam sas si4kite mi gadjeta sam kasal za6toto mi se ka4vat na glavata oba4e vinagi si namiram kvo da praq i edinstveniq pat kogato sam mislil da napraq takava glupost se otkazah za6toto nqma6e gram smisal v tova da prekratqvam sa6testvuvaneto si. horata koito mislqt 4e ako se samoubiqt 6te e po dobre ... ami za koi e po dobre ... ne moje na ni6toto da mu e po dobre. i na si4koto otgore na tazi deto go e pisala tva ... tolkova q e strah da priznae pred sebe si 4e e napravila takava glupost.. 4e govori se edno nqkoi drug se e samoubil. nqma da se samoubiq .... i jivota e laino...
27.09.2007 22:11
24.10.2007 10:58
Според мен не е нито едното, нито пък може да се даде ясна дефиниция на тази дума. Само хората, които го правят знаят отговора. Той е вътре в тях и остава там завинаги, ако нямат късмета някой да им помогне...
Аз също съм на мнение, че не винаги след бурята идва хубавия ден, но дали си струва за това да се умира?! Вярвам и силно се надявам, че колкото и отчаяние да има в един човек ще се намери начин или причина за живот, за усмивка, за радост. При едно евентуално самоубийство се повличат прекалено много хора, за да се прибягва до това решение прибързано. Точно тая мисъл ме плаши най - много...
Ако на някой му се говори с друг нека пише...
Това е моментът, в който той трябва да бъде безкомпромисно честен пред себе си. Всички така или иначе ще свършим на гробищата. Въпросът е дали си заслужава бързането.
16.06.2009 15:31