Постинг
08.12.2006 19:25 -
Когато...
Автор: tessy
Категория: Тя и той
Прочетен: 2012 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 08.12.2006 20:55
Прочетен: 2012 Коментари: 3 Гласове:
0
Последна промяна: 08.12.2006 20:55
Това не е мое, но ми харесва страхотно много. Затова го поствам, за да му се насладите и вие:
Когато светът ти се срутва, и нямаш сили да го задържиш. Когато сълзите се стичат, преливат в океан от отчаяние. Когато ръцете ти от мъка се тресат, и няма кой да ги хване. Когато жадуваш за милувка, а любимата е на километри разстояние. Когато чувстваш се самотен, и няма кой да те прегърне. Обръщаш поглед към звездите, и проклинаш.
Проклинаш Всевишния, който с чувства те e дарил. Отправяш молитви към всякакви богове, които си мислиш, че те слушат. Жадуваш за мила дума, от мил човек, ала той мълчи. Нямаш търпение да се прибереш у дома, за да си прекараш времето сам. Когато самотата ти се струва близка, като никой друг.
Когато тъмнината се насажда в душата ти, и обладава мислите ти. Когато светлината губи своя несъществуващ смисъл. Жадуваш за помирение със себе си, но няма удовлетворение. Излизаш на терасата, и палиш цигара, опитвайки се да си събереш мислите.
Черни помисли нахлуват в измъченото ти съзнание, и сенки се тъплят. Чакаш. Викаш. Падаш. Мрaзиш мрака, но отново викаш го. Стръмен бряг е живота, щади избрани хора. Питаш се “Докога ще издържа?”. Но дръж се, защото светлината съществува. Измъченото ти съзнание, не иска да приеме факта, че съществува доброто. Доброто е силно. Доброто живее в нас. Когато светът ти се срутва, мисли за доброто. Когато щастието отлита, мисли за светлината. Когато тъмнината нахлува, мисли за светлото утро. Когато бурята се развихря, потърси подслон. Пусни песента на тъжния човек в сърцето си, но изкомпозирай после своя весела мелодия. Залезът е страшен, но прекрасно е утрото, златисто. Мъката е грозна, но красиво е и щастието. Чакаш, приклекнал в ъгъла си. Викаш, без глас оставаш вече. Падаш, нямаш сили да се изправиш. Мислиш си за светлите дни, но някак далечни и безмислени ти се струваат.
Чувстваш ли се празен отвътре...?
Чувстваш ли празнотата как те обхваща? Не ти се прави нищо... Просто седиш, и гледаш, задълбал в тъжните си спомени. Плачеш, болката прелива. Сълзите са толкова чисти, като утринна роса. И никой не може да те утеши. Когато светът ти се срутва... дръж се...
Доброто съществува.
Да бе да... И сам не си вярвам.
- Липсваш ми! – думите сякаш отекваха в бездънен тъмен коридор, без врати и без прозорци.
- Имам нужда от теб! – вик в нощта, заглъхнал в малките улички на притъмнелия град.
- Не си отивай! – молба, не взета под внимание от никой.
- Прегърни ме! – викът прониза тишинината, оставяйки кървави следи по нейната тежест.
- Бъди с мен... – думите заглъхваха до незначителен шепот.
Кой ли изобщо слушаше? Подтискащото чувство на безпомощност не напускаше мъжът, който крещеше за малко щастие. Протягайки ръце напред, с надеждата да докосне обич, той напипваше само ужасна хладина.
- Обичам те... – имаше ли значение? Никой не слушаше. Той беше сам в този студен и неприветлив свят. Нямаше кой да го прегръща, когато плаче, нито кой да го хваща когато пада. Затворен в ума си, той гледаше часовника до себе си. Слаба лунна светлина осветляваше косата му. Стоеше на бюрото до прозореца си, подпрял глава с длан. Той гледаше в пространството.
- Бъди с мен!
- Не мога – гласеше краткият отговор.
- Защо?
- Може би някой ден ще разбереш – каза тя и си тръгна.
Сълза, а после втора, преливайки в океан от солени и тъжни сълзи. Ами сега? Сам... Толкова сам, колкото е космонавтът в открития космос. Само той, себе си, и своята мисъл.
- Помощ! – никой не отговори. Трябваше ли? Точно когато си мислеше, че има всичко, изгуби себе си. Сега, седейки на бюрото и лутайки си в лабиринта си от мисли, той беше съкрушен.
- Моля те...
- Недей. Някой ден ще намериш щастието си.
- Но аз искам теб!
- Съжалявам...
И със тези последни думи... потегляме. Натисна спусъка.
Когато светът ти се срутва...
Когато светът ти се срутва, и нямаш сили да го задържиш. Когато сълзите се стичат, преливат в океан от отчаяние. Когато ръцете ти от мъка се тресат, и няма кой да ги хване. Когато жадуваш за милувка, а любимата е на километри разстояние. Когато чувстваш се самотен, и няма кой да те прегърне. Обръщаш поглед към звездите, и проклинаш.
Проклинаш Всевишния, който с чувства те e дарил. Отправяш молитви към всякакви богове, които си мислиш, че те слушат. Жадуваш за мила дума, от мил човек, ала той мълчи. Нямаш търпение да се прибереш у дома, за да си прекараш времето сам. Когато самотата ти се струва близка, като никой друг.
Когато тъмнината се насажда в душата ти, и обладава мислите ти. Когато светлината губи своя несъществуващ смисъл. Жадуваш за помирение със себе си, но няма удовлетворение. Излизаш на терасата, и палиш цигара, опитвайки се да си събереш мислите.
Черни помисли нахлуват в измъченото ти съзнание, и сенки се тъплят. Чакаш. Викаш. Падаш. Мрaзиш мрака, но отново викаш го. Стръмен бряг е живота, щади избрани хора. Питаш се “Докога ще издържа?”. Но дръж се, защото светлината съществува. Измъченото ти съзнание, не иска да приеме факта, че съществува доброто. Доброто е силно. Доброто живее в нас. Когато светът ти се срутва, мисли за доброто. Когато щастието отлита, мисли за светлината. Когато тъмнината нахлува, мисли за светлото утро. Когато бурята се развихря, потърси подслон. Пусни песента на тъжния човек в сърцето си, но изкомпозирай после своя весела мелодия. Залезът е страшен, но прекрасно е утрото, златисто. Мъката е грозна, но красиво е и щастието. Чакаш, приклекнал в ъгъла си. Викаш, без глас оставаш вече. Падаш, нямаш сили да се изправиш. Мислиш си за светлите дни, но някак далечни и безмислени ти се струваат.
Чувстваш ли се празен отвътре...?
Чувстваш ли празнотата как те обхваща? Не ти се прави нищо... Просто седиш, и гледаш, задълбал в тъжните си спомени. Плачеш, болката прелива. Сълзите са толкова чисти, като утринна роса. И никой не може да те утеши. Когато светът ти се срутва... дръж се...
Доброто съществува.
Да бе да... И сам не си вярвам.
- Липсваш ми! – думите сякаш отекваха в бездънен тъмен коридор, без врати и без прозорци.
- Имам нужда от теб! – вик в нощта, заглъхнал в малките улички на притъмнелия град.
- Не си отивай! – молба, не взета под внимание от никой.
- Прегърни ме! – викът прониза тишинината, оставяйки кървави следи по нейната тежест.
- Бъди с мен... – думите заглъхваха до незначителен шепот.
Кой ли изобщо слушаше? Подтискащото чувство на безпомощност не напускаше мъжът, който крещеше за малко щастие. Протягайки ръце напред, с надеждата да докосне обич, той напипваше само ужасна хладина.
- Обичам те... – имаше ли значение? Никой не слушаше. Той беше сам в този студен и неприветлив свят. Нямаше кой да го прегръща, когато плаче, нито кой да го хваща когато пада. Затворен в ума си, той гледаше часовника до себе си. Слаба лунна светлина осветляваше косата му. Стоеше на бюрото до прозореца си, подпрял глава с длан. Той гледаше в пространството.
- Бъди с мен!
- Не мога – гласеше краткият отговор.
- Защо?
- Може би някой ден ще разбереш – каза тя и си тръгна.
Сълза, а после втора, преливайки в океан от солени и тъжни сълзи. Ами сега? Сам... Толкова сам, колкото е космонавтът в открития космос. Само той, себе си, и своята мисъл.
- Помощ! – никой не отговори. Трябваше ли? Точно когато си мислеше, че има всичко, изгуби себе си. Сега, седейки на бюрото и лутайки си в лабиринта си от мисли, той беше съкрушен.
- Моля те...
- Недей. Някой ден ще намериш щастието си.
- Но аз искам теб!
- Съжалявам...
И със тези последни думи... потегляме. Натисна спусъка.
Когато светът ти се срутва...
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
